1 февруари 2022 г.


В движението на Слънцето и Луната се крие един бавен, но безмилостно точен цикъл, наричан сарос. Как на база на този цикъл може да се „предсказват“ затъмненията и как древните мъдреци във Вавилон са установили съществуването на сароса хилядолетия преди съвременната наука?

Не знаем точно кога, кой и къде е установил цикличността на сароса. Но е абсолютно ясно, че преди поне две и половина хилядолетия вавилонските астрономи са били наясно, че затъмненията се повтарят в строга цикличност с продължителност от 6585 дни. Днес някога могъщият и известен по цял свят Вавилон е само руини. Но цикличността на затъмненията, която наричаме сарос, продължава да следва бавният си, неумолим ритъм.

Зоните на видимост на пълното слънчево затъмнение от 21 август 2017 година
Да разгледаме схематичната карта на пълното слънчево затъмнение, което беше наблюдавано на 21 август 2017 година и в патетичния си стил медиите нарекоха „Великото американско затъмнение“. Тънката червена полоса показва района, където можеше да се наблюдава пълното затъмнение на Слънцето. Регионът се простира на почти 13000 км през територията на САЩ – от Тихия до Атлантическия океан. По-светлите оранжеви полоси показват районите, където затъмнението се наблюдаваше като частично.

Зоните на видимост на пълното слънчево затъмнение от 11 август 1999 година
Ако върнем часовника 6585 дни по-рано ще се убедим, че на този ден, 11 август 1999 година, също се наблюдава пълно слънчево затъмнение. Вероятно много от вас си го спомнят, защото беше наблюдавано от територията на Великобритания, през Европа, Средния и Близкия Изток, чак до Южна Азия. Като сравним картата със зоните на видимостта на това затъмнение, ще установим, че те са почти идентични с областите на „Великото американско затъмнение“.



Все пак има достатъчно важни различия между двете карти. Първата и най-очевидната е, че затъмнението от 2017 година се наблюдава от райони на запад от затъмнението през 1999 година: зоната на пълното затъмнение се е отместила на разстояние 1/3 от обиколката на земното кълбо. Това е така, защото един сарос всъщност е с продължителност от 6585,32 денонощия – тези допълнителни 0,32 части от денонощието означават, че Земята е изминала допълнителна 1/3 от дистанцията, която изминава при въртенето около оста си.

Втората разлика е, че „Великото американско затъмнение“ се наблюдава малко на юг от същото през 1999 година. Причина за това е, че саросът не е „съвършен“ цикъл. Продължителността от 6585,32 дни е еквивалентна на 223 лунни месеца, всеки от които е с продължителност от 29,5306 денонощия. Лунният, или синодичен месец, е периодът между две новолуния.

Но за да се случи слънчево затъмнение, трябва да са изпълнени повече условия от наличието само на новолуние. Необходимо е също Луната да се „подравни“ по Слънцето. Това не се случва всеки месец, защото лунната орбита е наклонена. Периодът от време, необходим на видимия път на Слънцето, който го пренася от възходящия възел на Луната до низходящия възел и обратно, се нарича „затъмнителна година“ и е с продължителност от 346,6201 денонощия. Възлите са точките, в които Луната пресича плоскостта на земната орбита. 19 затъмнителни години се равняват на 6585,78 денонощия, което почти – но не абсолютно – съвпада с продължителността на 223 лунни месеца.

Трябва да се вземе предвид и още нещо: разстоянието между Земята и Луната. Лунната орбита е елиптична и времето, което е необходимо Луната да премине от перигея (най-близката до Земята точка от орбитата на небесно тяло) до апогея (най-отдалечената точка) и обратно, се нарича аномалистичен месец и е с продължителност от 27,55455 денонощия. Сумарната продължителност на 239 аномалистични месеца е 6585,54 денонощия – само с няколко часа повече от продължителността на 223 синодични месеца и с няколко часа по-малко, отколкото продължителността на 19 затъмнителни години. Тези няколко часа разлика трябва да се отчитат за да се обяснят малките разлики в последователни затъмнения от сароса.



Освен тези различия, затъмненията от 21 август 2017 година и 11 август 1999 година по същество са еднакви. Например, град Салем в щата Орегон заема почти същата позиция в зоната на затъмнение, каквото заема град Труро, Корнуол във Великобритания. Ако разгледаме анимирани снимки от двата града, ще установим, че затъмненията, разделени от период от 18 години, 11 дни и 8 часа се случват по почти идентичен начин.

Всичко това води до големия въпрос. След като последователни затъмнения от сарос цикъла се наблюдават от различни части на земното кълбо, как древните астрономи, които не са имали възможността да пътуват много на далеч, са успели от Вавилон (намиращ се на територията на съвременен Ирак), са открили модела на цикличността? Отговорът е, че цикълът сарос е валиден както за слънчевите, така и за лунните затъмнения; а лунно затъмнение може да се наблюдава от територията на половината земно кълбо. Глинените клинописни таблички, съставени от древните астрономи във Вавилон, съдържат записки за половината от всички случили се лунни затъмнения.

Клинописна табличка с описание на лунния сарос
Отново може да прибегнем до сравнение, за да се убедим, че последователните лунни затъмнения в цикъла сарос са почти еднакви. Да вземем лунното затъмнение на 31 януари 2018 година (което се случва 163 дни след „Великото американско затъмнение“) и да го сравним с пълното лунно затъмнение от 21 януари 2000 година (което се случва 163 дни след слънчевото затъмнение от 11 август 1999 година). Нещата се повтарят по идентичен начин.

Слънчевите затъмнения са дали на учените някои от най-блестящите „моменти на прозрение“: от откриването на хелия през 1868 година, до доказателство в подкрепа на общата теория на относителността, получено по време на затъмнението от 1919 година.
И все пак, лунните затъмнения са онези, които дават на астрономите най-ранните възможности да разгадаят една от „мистериите“ на природата.



-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...