Митът почти се превръща в историческа истина. Всички знаят, че Ърнест Хемингуей – певецът на “изгубеното поколение”, е воювал, но ненавижда войната. Свидетелство за това е и най-известният му роман “Сбогом на оръжията!”.
Роденият на 21 юли 1899 година Хемингуей наистина воюва. Но, за да сме честни, не изпитва чак такава ненавист към това “занятие”. По време на Първата световна война, заради лошото му зрение, медицинската комисия не го допуска до бойните действия. Хемингуей постъпва в американския транспортен корпус на Червения кръст и така попада на фронта в Италия. По пътя очаква с нетърпение корабът да бъде атакуван от немски подводници, а когато все пак параходът пристига невредим в Италия, се оплаква от скучното пътуване и липсата на приключения. Утешава се все пак, след като в Милано австрийска бомба разрушава склад с боеприпаси и му се налага дни наред да разчиства трупове. Тогава, в почивките между събирането на кървавите останки, пише писмо у дома, в което казва “Прекрасно си прекарвам”.
Червеите, въшките, раздробените трупове и стоновете на умиращите – всичко, което за европейските писатели от “изгубеното поколение” е олицетворение на грозната същност на войната – някак си преминават покрай Хемингуей, без особено да го засягат. Докато на Западния фронт Ремарк тъне в калната глина на окопите и умира от глад, на италианския фронт Хемингуей е ранен, докато с колело карал към предните линии цигари и шоколад за войниците. Докато лежи в лазарета след раняването, сам си вади от раната останали осколки, събира ги в бурканче и си ги брои. Това става един от най-ценните му сувенири. Няма спор, че мъжката му постъпка впечатлява.
В следващата световна война Хемингуей рискува още по-сериозно не само живота си, но и репутацията си. Единствено фактът, че се сражава на страната на победителите го спасява от съд и клеймото “военно престъпник”. Защото “папа”, ако се придържаме строго към буквата на закона, действително е заслужил изправянето си пред трибунал.
Женевската конвенция забранява на военни кореспонденти да участват в бойните действия. Въпреки това, през есента на 1944 година, по време на неочаквана атака от страна немските войски, Хемингуей застава зад картечницата и открива прикриващ огън срещу атакуващите. Не упреците и обвиненията за постъпката си отговаря арогантно: “Когато започне следваща война, ще си татуирам на задника, на обратно, Женевската конвенция, за да мога да си я чета, докато се гледам в огледалото”.
Ърнест Хеменгуей страстно “воюва” и с колегите си. При това обаче, “се закача” предимно с онези, които няма как да му отвърнат. Ето какво пише Хемингуей: “Започнах скромно, като сразих господин Тургениев. После – и това ми костваше много труд – сразих и господин Мопасан. С господин Стендал два пъти завършвахме наравно, но ми се струва, че в последния рунд все пак победих по точки. Но нищо няма да ме накара да изляза на ринга срещу господин Толстой, освен ако не полудея или постигна несравнимото съвършенство”.
А може би Хемингуей все пак достига съвършенството. Все пак за "Старецът и морето" става нобелов лауреат, а в ония времена наградата все още не е девалвирала стойността си и рядко носители на престижната премия стават хора, заради политическата конюнктура. А и влиянието на Хемингуей върху литературата на целия ХХ век е дълбоко и всеобхватно.
Без никакви съмнения може да му се припише едно – именно той със своите произведения и биографията си, налага в съвременността образа на “истинския мъж”. Склонността към пийването, уличните сбивания, шумните приятелски компании, лова и риболова, спортът с лек привкус на кръв, донякъде циничното отношение към жените, търсената грубост и неугледност във външния вид – всичко това е Хемингуей.
И да не забравяме крилатата фраза “Истинският мъж не трябва да мирише на нищо друго, освен на самия себе си”. Някои си мислят, че в този “типично мъжки” аромат трябва да има и много от тютюневия дим, защото се сещат за прословутата лула на Хемингуей. Всъщност, Ърнест никога не е пушил, защото се бои да не загуби обонянието си, което според него е “абсолютно необходимо нещо за всеки писател”.
Пише, само когато е влюбен. Признава си, че най-голямото му вдъхновение е любовта. Много от образите му обаче твърдят, че “любовта е като изтърбушени вътрешности”, а ако двама се влюбят, то това няма да завърши с нищо добро. Хемингуей има 4 брака и още повече музи, вдъхновявали го да напише шедьоврите си.
Самият начин, по който избира да напусне света, също се вписва в цялостния му “мъжкарски” образ. “Папа” смята, че за истинския писател да умре в леглото си е срам и позор, а смъртта от барут и олово е повече от почтена. Интересно, дали на 2 юли 1961 година, докато е лапвал дулото на ловджийската пушка, която по-късно е наречена на негово име, си е спомнял онзи момент, когато за пръв път взема в ръце оръжие? 12-годишният Ърнест се хвалил дни наред на всичките си приятели от крайните квартали на Чикаго с първата си собствена, истинска пушка. А една стара индианка му казала: “Внимавай, момко. Тези играчки имат навика да се насочват накъдето им дойде, в това число и срещу собствениците си…”
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар